Филм

Но не какъв да е, а моят личен холивудски.

Трябваше ми време, за да му определя жанра. Спрях се на трагикомедия, но не е окончателно. Макар че това би пасвало най-добре.

Е, спрях се да опитвам да бъда нормален човек. Не само, че не ми е вродено, но конфронтацията с други ненормалисти довежда до крайно неочаквани разултати. Или поне до такива, към които не се стремя.

Писна ми, ама не ми пука.

Само да не ме разбереш нещо погрешно. Всичко си е тип-топ. Като изключим пропадането на един изпит, ама то си беше яснУ.

Това обаче не ме занимава много-много в момента. А и тъй като нямам кой знае какво време, ще го карам по същество.

След дългогодишни опити да разбера човечеството, най-сетне стигнах до окончателното прозрение, че човечеството не желае да бъде разбрано и от това произхожда целият проблем.

Това ми откритие ме наведе все по-сигурно на мисълта, че аз, като част от това невероятно общество от недомлъвки, болни интереси и егеоистични натури, трябва да се опитвам все по-настоятелно да получавам единствено това, което ми доставя някакво количество удоволствие.

Макар и да не се получава всеки път, то функционира учудващо често...

Освен с тази тема, исках да ви запозная с един друг екзистенциализъм на днешното и по-специално тукашното общество, ама трябва да бягам.

Предполагам, че ще завърша тази кратка статия някъде към 12 мое време. Тъй че! не губи интерес и скокни още веднъж към занемарената ми страница.

Мрънка ми се

Не съм писала буквално от векове тук. Нямах нито време, нито желание. Нямам си и на идея как се стигна до това състояние.
Събота.
Дъжд.
Студ.
Уни.
Учене.
Няма ми го доцентът:/
Времето е такова от седмици. Нищо лошо като цяло, само дето не помага с нищо за подобряването на настроението.
Какво да се прави, като настроението само не ще да се подобри.
Акълът ми и той сякаш се е изпарил някъде.
Вчера беше хубаво в клуба, но си тръгнахме твърде рано, защото... защото хората са тъпи, затова. Всеки ден ми изглеждат все по-тъпи и непоносими, чудя се накрая как ще живея сред тях.
Хубава работа, нЪли? На 19 и се да се чудиш дали скоро ще можеш да живееш сред хора.
И тъй, намрънках се, сега ще си налягам парцалките да уча за нещата, които са ми интересни, но за които нямам желание...

МислА

Лежа си в леглото и се опитвам да отложа неизбезжното задължение на ученето. Няма значение колко е интересно, в момента, в който нещо се превърне в задължение губи чара си.

Та лежа си аз и съзерцавам събиращите се пред буря облаци и си мисля, че подобни сиви облаци и някъде в мен се събират.

животът придобива все по-безмислени измерения и май бавно клоня към онази част на човешкото население, което е много нетърпеливо да се срещне със смъртта. Не, че е толкова трагично в моя случай, далеч не тръпна от желание да пукна. И все пак ако това монотонно безмислие не се овенчае в скоро време с разнообразие, моята мотивираност за каквото и да е било бавно, ама славно ще изчезне.

Кофти мислА, а?

Не че особено много ме притеснява, поне не докато все още мога да отложа безмислеността на всичко в този пост.

А музиката някак си не ми помага, пуска се една такава... Де да знам как да я нарека, подкрепяща настроението ми.

Както и да, май исках и друго да кажа, но май е безмислено. И не, нихилистична не съм, просто неоткрила смисъла на всичко това към този момент.

И тъй.

А, да. Сетих се. Исках още да мрънкам.

Излиза ми се, сред хора ми се ходи. Пазарува ми се, пие ми се кафе някъде. Ходи ми се и сред природата и в един голям град и... И въобще в обществото някак си. Не че тук има общество. Неделните дни тук са като Зона 51- същинско мъртвило. Скапана работа да ти кажа. Всичко е скапано понякога. И все пак е по-добрата възможност.

Бе, кой идиот измисли живота?!

Дъжд

Днес е облачно и вали.

Обичам тези пролетно-летни дни, през които нито е топло, нито студено, а някак уютно мрачно и влажно.

Както и да е, няма какво да ти ги описвам, със сигурност си ги виждал безброй пъти през живота си досега.

Идеята беше, че има нещо особено очарователно, свежо и ново в тези дни. Поне след дъжда. Искрено се надявам това време да се задържи по-дълго. Не защото ще има по-малко работа, а просто защото е толкова свежо и... сдухващо, но в някаква положителна насока. Изобщо е хубаво.

И в това хубаво време имам вдъхновението да си поставя нова цел в живота. Понеже съм от този тип хора, дето обичат да виждат някакъв разултата слагам с днешна дата началото на стремежа към целта ми. Пък да видим какво ще излезне.

А, да. Хубав ден ви желая:)

Hi there :P

Интересно ми е дали още четеш, че аз някак спрях да имам време да пиша.
Но какво пък, едва ли на някого липсвам. На никого не прилипсвах като заминах на 2000 км от дома, защо да залипсвамм сега, когато спра да пиша във виртуала.

Както и да е, дреме ми дали четеш.
Напоследък научих много неща.

Например...

Научих, че имам още много да уча
Научих, че има още много неща, с които да се преборя;
Научих, че е безмислено да се боря с тези неща, защото накрая пак
ЩЕ науча, че има още толкова, които чакат своя ред.

Научих, че е трудно да се учи и работи, да се спи по малко, да се издържаш сам и най-вече научих,
че всичко научено не ми помага ни най-малко сутрин да ставам от леглото.

Научих, че е хубаво да си за хората там, когато се нуждаят от теб, но все още се опитвам да науча другите, че е хубаво и те да са за мен понякога там, не че ми трябват особено.
Научих, че мечтите са красиви, но са само мечти, а тяхното отражение в реала е далеч не така красиво и лесно постижимо.

Научих, че колкото повече научаваш, толкова по-малко смисъл виждаш в цялата тази каша, наречена живот.

Тъй че няма да навреди ТИ да научиш това, за да не съжаляваш после, като продължиш досущ като мен да учиш, учиш и накрая сам да не знаеш защо. На мен никой не ми каза, че научаването не води до нищо добро.

Но най-вече се научих да не ми пука.
Научих да премам критика, да ставам рано, знаейки че този ден ще продължи точно 20 часа преди отново да си легна и всъщност остана само едно нещо, по което не се вписвам засега в обществото. Но смятам съвсем скоро да преодолея и тази разлика.

И така, животът продължава. Дори и като няма смисъл да се става сутрин.

Курс купува, курс продава

или как е котиран животът днес.
Вече ми е трудно да мисля на български, ама ще се опитам.
Всеки ден се учудвам и отвращавам от начина, по който хората превръщат всичко в търговия. Няма значение дали става за материални или духовни неща. Отвращава ме начина, по който ако не се вписваш по някакъв начин в стереотипа на множеството, автоматично биваш отритнат и причислен към "ненормалните".
На това ако му викате живот -.-
Лесно е да се върви по вече утъпкани пътища, лесно е да се повтарят вече измислени мисли, лесно е въобще да се прави нещо, което вече някога е било направено. Само дето вече никой не разбира, какво значи всъщност да се направи нещо ново. А още по-неприятно е, че всички се опитват да ти обяснят колко невероятно трудно и непостижимо е това.
Понякога мразя хората, мразя ги тъй искрено. Най-вече тези, дето наричат мен егоист, а сами не разбират колко егоистична е тяхната гледна точка. Знам, че нямам право да мразя някого, че не разбира или че никога не е преживял нещо подобно, но понякога просто... се случва.
Просто ми омръзна всеки път да обяснявам и никога да не бъда разбрана. Писна ми е и да се боря с тези вятърни мелници.
Днес вече няма идеали или поне не такива, дето да ми пасват.
Днес вече няма хора или поне такива, които аз да мога да нарека така.
-.-

Change

Беше по-скоро усещане за присъствие или повеят на пролетния вятър. Не зная. Но ме обсебваше. Бавно... Първо милваше едва доловимо косите ми, галеше лицето ми, докосваше устните и бавно се потапяше в кожата ми. Караше ме да тръпна. А тази тръпка ме плашеше. Плашеше ме начинът, по-който идваше, промъкваше без да оставя следи или спомени и отново изчезваше. До следващия път. Защото следващ път винаги имаше.
... А беше пролет. Необичайно топла и ароматна. Слънцето грееше неестествено силно, а облаците избягваха тукашното небе. И въпреки всичко, това усещане или по-скоро присъствие идваше винаги след залез. Сладко безвремие, когато няма значение дали е девет вечерта или четири сутринта.
В тези нечисти за мнозина часове присъствието придобиваше ясни или поне доловими форми. Имаше лице, профил, анфас и всички термини, както следва да бъде. Това, което не беше така, както следваше да бъде, беше небивалото съчетание и изразителност на цялата тази съвкупност. И ако ти, този който четеш в момента, не разбираш това, което ти казвам, си в пълното си право. Обяснение или описание за опоменатата форма просто не съществува. Или то би било твърде... неизчерпателно.

Тази вечер не спуснах щорите. Оставих тъмнината да влиза през прозореца. Колебаех се дали и него да не оставя отворен, но вечер неестествената топлина на деня се губеше. А студът, който и без това извираше от вътрешността ми, не се нуждаеше от външна намеса и подкрепа.
Наближаваше десет, а аз упорито отказвах да се захвана с това, с което трябваше.
Още помнех голямата стая с камината и топлината на огъня. Помнех и изплашените им лица, желанието и да избягат и да се подчинят. Помнех и удоволствието, което цялата тази ситуация ти доставяше. Даже понякога си мисля, че и аз съм способна да го изпитам. Но зная, че това е просто една красива заблуда.
Очите ти още ме преследват в мрака. Някак не мога да си ги представя на дневна светлина.
Музиката отекваше във всяко кътче на съзнанието ми.
Не можех да мисля за друго, не можех да правя друго, а всичко останало беше черна бездна. Една крачка и бях вътре, една назад- отново. Това някои го наричат живот. Аз му казвам друго яче. Няма значение.
Помня и течащата река, там, в онази нощ, когато се срещнахме за първи път. Когато за първи път отказа да направиш единственото нещо, което би ми донесло така желаното спокойствие. Повече не го поисках. Защото знаех...
Знаех, че си убил хиляди красиви души преди мен, но мен не ще убиеш никога. А това знание самичко ме караше да умирам всеки ден, защото невъзможните ти очи все още ме преследват винаги... Когато слънцето залезе.

Умора

Умора, безкрайна тегава умора. Но не пролетна, за жалост.
Вече нямам сили, нямам и желание да се боря.
Писна ми.
Цял живот, вечна борба- срещу всичко и всички. Доказвах хиляди пъти, че мога по-добре, доказвах го на родителите си, на приятелите, на себе си.
Вече не вярвам в това.
Не вярвам в нищо, освен в безмислието на всичко.
Вече нищо не ме радва, нищо не ме кара да се усмихвам.
Свободата е само измамна, а сенките на миналото не се разсейват и за момент.
Не вярвам в това, което бях.
Не вярвам в това, което съм.
Не вярвам в бъдещето, не вярвам, че аз ще бъда част от него.
Голяма черна дупка се е отворила в мен и заплашва да ме погълне. Нищо не може да я запълни. Никой не може да разбере какво.
Хората отдавна са престанали да се изслушват помежду си. Те просто се затварят в своите малки светове- сами или по двама. Или просто се изключават от целия свят. Това ме побърква.
Аз престанах да изслушвам хората и да се интересувам от тях. Станах по-егоистична от всякога. Издигнах себе си в култ, но не на нещо величествено, а точно обратното.
Никога нищо не беше достататъчно.

Ще ми се отново да намеря сили в себе си и да продължа да се боря, но вече не виждам смисъл в това. Вече нямам вяра в това.

Искам да знам защо, а отговорът не ме интересува.

Защото няма смисъл.

Да се бориш

да оцеляваш

Накрая пак оставаш сам и уморен.

Не искам и не мога,

а ТРЯБВА...

Osterhasen или великденски зайчета

Онези вкусни шоколадови великденски зайченца с различни размери!

Вкусни са, нали?! А я сега си представи, че това вкусно, шоколадово зайченце е живо! Сигурно милиони от тях измират в ужастни мъки покрай великден! Ама ние хората сме жестоко племе, да ги убиваме така.. Някои започват от ушите и бавно изгризват муцунката и така надолу през беззащитното телце...

А пък други ги захапват директно за шоколадовото пухкаво дупенце!

Но, това е положението, мили деца.

Ние тук и шоколадови калинки си имаме. Всички къщи са пълни с тези опаковани в червено-черен станиол и с пластмасови крачета буби! Те също са много вкусни, но за щастие и достатъчно малки, за да бъдат безболезнено схрускани за момент!

Дотук с хуманното отношение към шоколада. Той така или иначе не води до нищо добро, освен до временен делириум, за който често не си спомняме. Опасна работа, но пък какво, презник е, нека заедно си хапнем по един шоколадов заек!

И друго исках да ви кажа, ама както съм изяла вече наполовината заека, е по-добре ако си замълча, че ще звучи много страшно.

Както и да е. Исках да се оплача. Обсебена съм. Толкоз, айде екзорсистите да се наредят на опашката, ама преди това да не забравят да си вземат номерче;)

Великден, празници, козунаци и още нещо

Само дето това нещо не е яйца. Тази година май без такива ще минем. Ама тук никой няма време и желание да ги боядисва. Дори и аз. Не знам, напоследък ми е едно такова депресирано. Предполагам, че е стандартното месечно, ама понякога е доста, кхм, непоносимо.

Както и да е. Ще се опитам да погледна на нещата от дробрата им страна, въпреки че не е лесно.

Не че няма на какво да се гледа от хубавата му страна, има!

Например вчера направих чудесни козунаци!

Или днес- мисля, че се представих добре при пробата за работата. Надявам се да ми се обадят тези.

Или пък...

Получих това весело клипче:

http://www.youtube.com/watch?v=gWjn9rezbtQ

И така.

Пожелавам ви весели празници, въпреки че аз не смятам да празнувам.

Пожелавам ви и цветни яйца, въпреки че аз едва ли ще имам

И най-вече си самопожелавам скорошно хубаво настроение:)

Така де, в крайна сметка светът се върти около мен ;)

Опала

Това блогенето е ... зарибяващо.
Май ще пускам 3ти пост, откакто астронимическия ден започна в 00 снощи късно вечерта.
Какво пък, поредните малоумия. Но за ваше успокоение не смятам да си продължа историята от предния пост.
Ама не смятам и да напиша нещо кой знае колко умно.
Сега като обмислих ситуацията, даже не знам и какво смятах да напиша.
Ааа, мдаммм.
Сетих се.
Тука Светлето ми даде един забавен линк, който искам да споделя с вас. А именно този:
http://hit40uk.somethinelse.com/birthdaycalendar.html

Аз като съм се пръкнала хит е била Heaven is a place on Earth на Belinda Carlisle. ЗабавнУ, нали?:)

Ааа, дам. Ама по-скоро не. Това ся няма да го пиша, утре евентуално.
А другиден е Великден. Тоя ът май няма да имам боядисани яйца. Какво пък, ще се радвам и на работа :)
Мдамм
Смятам това да е краят на този пост и да се ориентирам към... хм, латински:)

Побърквам се

Съвсем искрено и чистосърдечно откачам.Ама наистина, не си пиша само така. Ще кажеш, че те лудите не знаят, че са луди. Да, ама не.
Знаят си го, точно толкова добре, колкото и аз знам, че откачем. Лягам си в 3-4 презнощта, не заспивам още час или два, уча латински( не, че то не е задължително де) и накрая, като заспя сънувам ненормални неща.
Направо паранормални.
Сериозно.
Ти кога за последно си сънувал, че ТИ изкушаваш вампир? Ама не за да ти изпие кръвта или някаква подобна вампирска история свързана с вечен живот и мъртви неща. И откъде съзнанието ми ражда такива мисли?!Да прeмина ли съвсем границата на благоприличието и да започна да ви говоря глупости? Защо не, тук без това минават само два-трима човека на кръст, тъкмо и те ще се стреснат и ще спрат да прииждат.

OnE StEp FaRtHeR

Целували ли сте вампир? Жестоко се съмнявам, тях в реала ги няма. Съществуват на точно три други места.
В книгите.
Във филмите.
В болните съзнания или измислените светове на хората.
Все хубави неща, нЪли? И тъй като напоследък нито съм се занимавала с такива книги, нито пък съм гледала подобен тип филми, остава единствено третата възможност. Което потвърждава диагнозата ми.
Програсивно изперкване.
Неприятно ще речете.Да, ама не.
Както вече споменах, вие някога да сте целували вампир? Да си се върнем на темата.На всички безспорно е известно, че вампирите са студени. направо ледени. Ми такива са, поне в моя свят ^^ Боуже, как звучи. Какво друго исках да ви споделя? А, да, само извъртам темата, че да избягам някак от простотията, която ме е налегнала още от ставането ми тази сутрин.Кефя си се, тайно.Та, вампирите са студени. Езиците им са като бучка лед.
Стоп.
Тук спирам, откачих.
Ще вземат да ми свалят блога и да ме открият откъде блогвам. Ай, после пак. Като си почина от себе си. Отивам да тичам, надявайки се да се отърва от това програсивно изпростяване.

Не знам

Напоследък ми е едно тегаво. Особено днес. Няма значение за какво става дума, всичко се превръща в безкрайна тегавина, дори под най-чистия оптимизъм и мотивизъм(май няма такава дума, струва ми се) пак изплува тази проклета тегавост. И с блога така, чаках толкова време да се зареди, че чак ми стана тегаво от това. Тегаво ми е, защото днес излъгах. Нищо сериозно, казват всички, нищо сериозно, осъзнавам го и аз, ама не обичам така. Не мога така. Нещо отвътре започва бавно да ме разяжда и да крещи: Какво правиш, това не си ти!
И толкова
Не съм аз,
не съм била
и ми се ще да не бъда.
Обаче въпреки това си оставам аз, остава и нуждата понякога да се лъже, за да се оцелее. В буквалния модерен смисъл на тази дума. Пък кой как ще оцелее ще ви разкажа в събота, тоест утре, защото днес вече дойде.
Днес дойде, а аз отново не спя.
Побърквам се като едно време, ама тогава поне си мислех, че съм влюбена. Днес вече не си мисля такива неща. Днес съм по-склонна да вярвам, че или няма любов или тя е нещо непомнятно за мен. И три пъти хип-хип урааа за Джонито и ролята му в Дон Хуан деМарко. И за целия филм, де.
Какво друго исках още да кажа?Ами днес и не учих, а трябваше. Но поне разбирам малко латински.
Liber a cura.
Ще ми се, ама не може. А дори и да можеше едва ли щеше да ми се хареса.
И така скъпи мои, омрънках ви живота и сега спокойно мога да продължа да плувам безцелно из мрежата.
И да се чудя.
Защо днес, за да постигнеш нещо трябва да лъжеш толкова много, като от лъжи никога не излизат хубави неща.
Защо изобщо повечето неща днес са лъжи.
И откога, по дяволите, започнах да се замислям дали да не постна със заглавие на латински?!

Приказка от друг век

- Разкажи ми, разкажи ми, моля те!- Тя се заподскача нетърпеливо в скута ми и тъмната й дълга коса се разлетя на всички страни. Усмихнатите й очи ме наблюдаваха с онова присъщо на децата ненаситно любопитство.
Децата... От колко отдавна не беше имало деца в нашето семейство. Дъщеря ми порастна преди повече от половин век, но тя не бързаше да създава семейство, искаше да намери човек, когото да обича. Така и направи, днес вече никой за никъде не бърза, можем да живеем практически вечно.
Ливиа седна най-сетне мирно и ме погледна умоляващо с виолетовите си очи. Тези очи, които спасиха семейството ни.
- Бабо, моля ти се... Всички ми завиждат, че именно ти си ми баба, заради всичко, което си видяла, а ти не искаш нищо да ми кажеш...
Баба. Лицето в огледалото тази сутрин не навяваше и най-бегла представа, че мога да съм баба на това неспокойно и любопитно момиченце. Но лицето е илюзия, както всичко останало. Ако искаш да разбереш истинската възраст на някого трябва да се вгледаш в очите, а моите вече бяха потъмнели от старост.
- Седни сега мирно. Ще ти разкажа, само кажи какво искаш да знаеш- тя ме прегърна с малките си бели ръчички и се замисли.
Колко бледа беше тя, приличаше на привидение, което всеки момент може да изчезне. Слънцето е важно, то е живот, а тя никога не го беше виждала...
- Искам да ми кажеш какво значи да играеш някъде, където не те ограждат стени и няма таван над главата ти... Всички искат да знаят какво значи да имаш тази... Свобода...
Свобода. В последно време смисълът на тази дума се беше изменил до неузнаваемост. Както и децета и всичко останало. Ливиа беше на почти 20 години, но изглеждаше на едва 8-9. Поне според моите остарели представи. Тук под земята всичко се забави и смали. Сега всички сме досущ като джуджета, само че по неволя.
Инстинктивно потърсих прозорец, но на стените тук нямаше прозорци. Изкуствената светлина, имитация на слънчевата, се процеждаше от няколко вградени в тавана лампи, постепенно намалявайки. Това трябваше да значи, че наближава вечер. Въпреки че никой не знаеше как изглежда истинската вечер. Може би само малцината, които наблюдават мониторите от повърхността.
- Свободата, моя малка Ливиа, е недостижима. Беше такава по мое време и ще остане такава завинаги. Но ще ти разкажа как живяхме тогава. Най-ясно си спомням последните години...
Времето все още беще хубаво, а сезоните почти ясно разграничими. Учените биеха алармата, че тази идилия скоро ще свърши, а пък икономиката се радваше на промяната на климата по нашите ширини, защото можехме да произвеждаме култури, които вече не вирееха в родината си заради горещината и сушата. Общо-взето никой не се безпокоеше за бъдещето, хората се множаха, строяха, водеха своите войни.
- И ти си жевеела отгоре на повърхността, така ли?
- Точно така. На много и различни места. Но всички бяха по своему красиви. Обаче най ми хареса през студентските години. Малко градче, млади хора, чист въздух и красива природа...- малката отново ме прекъсна нетърпеливо:
- Вярно ли е, че дърветата са били много и навсякъде и огромни?
- Донякъде да. В сравнение с тези, които имаме днес в подземните градини. И бяха поне два пъти по-високи, а по клоните им птици пееха неспирно...- Ливиа се сгуши в мен и заплака.- Какво има, миличка?
- Тук никога не пеят истински птици. Понякога от високоговорителите мога да ги чуя, но те не са истински...
- Така е... но ела, става късно, майка ти ще се притесни за теб. Нека идем при нея.
Тя не искаше приказката да свършва толкова бързо, но знаех, че дъщеря ми никак не обича да й разказвам за тези неща: “ Никому ненужни старчески спомени. Тя трябва да се научи да живее тук и сега, а не на място, където човек умира за по-малко от ден!”
Така беше, но ние не трябваше да забравяме какво сами си причинихме. Оставих Ливиа в апартамента на майка й се запътих обратно към своя.
Апартамент. Дупка в земята, като всичко наоколо. Хората откриха веднъж, че земята може да ни предпази от радиацията на слънцето. Полезно откритие, ако искаш да оцелееш. За съжаление, когато първите градове бяха изцяло построени, почти всички страдаха от радиационната болест. Макар милиони да имаха късмета да слезнат под земята, само няколко стотин хиляди преживяха болестта и бяха способни да имат нормални деца. Същото се отнася и за животните и растенията, които учените завлякоха след себе си тук. Сега разполагахме с градини и дори цели резервати пълни с животно и растения, но всички бяха някак дребни и неогледни. Мутирали. Всичко мутираше тук. Ако можех отдавна да съм напуснала това място. Исках най-сетне да затворя очи и да не се събудя. Но хора като мен, които бяха живели на повърхността, днес бяха като екзотични видове в зоогическата градина. На нас не ни се позволяваше да остареем и с ден, какво остава да умрем. Жалка картинка, но ние наистина бяхме малцина. Но благодарение на това и на още едно случайно стечение на обстоятелствата моето семейство просъществува.

*****

След този ден не видях Ливиа цяла седмица. Майка й със сигурност беше научила за историята, която съм й разказала и не я пускаше да идва при мен.
Срещнах я случайно, докато се разхождах из една от градините. Тук можеха да идват само малкина, особено след последния опит да изгорят всички дървета и така да сложат край на жалкото ни съществуване.
Тя седеше под едно джудже-върба и си играеше с парцалива кукла. Не зная защо, отдавна беше надживяла тази възраст, в която момиченцата си играят с кукли. Тя се зарадва и ми помаха да ида при нея. Какво пък, имах право да си говоря с нея. Ливиа мълча дълго и пророни някак засрамено:
- Вярно ли е, че и ти се побъркваш като дядо?- дори не посмя да ме погледне.
- Миличка, няма значение какво казва майка ти, дядо ти не се побърка. Той просто си тръгна от този живот...
- Самоуби се, искаш да кажеш?
- Не. Той си тръгна. Имаше Болестта. Макар да се разви късно и бавно, той не искаше никой от нас да го запомни такъв. Не искаше и да живее повече, отколкото природата е предопределила на хората. Затова си тръгна.
При споменът за случилото се очите ми се напълниха със сълзи. Саша още не можеше да прости на баща си, че ни остави. Тя никога не разбра, та тя е родена в мрака на Подземния град.
- И ти ли ще си тръгнеш някой ден, бабо? Също като дядо?
- Иска ми се, дете, толкова много ми се иска. Но това не е лудост, не е. Някой ден може и да разбереш...
- Тогава като си тръгваш, ще се обадиш ли на мен? Ще покажеш ли и разкажеш на мен какво има горе?! Моля те- тя плачеше.
Ливиа знаеше. Обичният ми съпруг беше намерил начин да пробие защитата и да излезне на повърхността. Беше взел и нещо като уоки-токи, с което се свърза с мен, за да прекараме последните му часове заедно. Болезнени, но и изменно сладки часове. Той ми разказа за това, което беше тогава на земята... Разказа ми, че въпреки смъртоносното слънце, там все още има живот. Грозен, изменен, но все пак живот, който никога няма да спре да се бори. Разказа ми, колко хубаво е след всичките тези години отново да почувства слънчевата топлина и вятъра. И за миг не намекна, колко болезнено е всяко едно от тези неща, но аз го усещах в гласа му.
По дяволите всичко, исках да се махна от тази подземна дупка и да умра там, където съм родена. Не в някакъв преждевременен ковчег, не зарита жива.
Прегърнах малката си голяма внучка и я целунха по челото.
- Ще ти се обадя. А сега върви и не тъжи повече.

******
- Здравей, бабо!
- Здравей, малка Ливиа.
- Хубаво ли е времето при теб?
- Хубаво е, мила. Никога не е било така хубаво. Днес целият ден беше прекрасен. Сутринта валя, на обед изгря хладно слънце, а следобедът беше направо топъл...- Всичко ме болеше. Бях седнала на ръба на една пропаст, гледаща на запад. Придошлото преди век море плискаше диво вълните си в скалата пред него.
- А какво е то? Опиши ми го...
- Огромно, изгарящо и цветно. Сега залязва, детето ми. Но утре пак ще изгрее. То ще изгрява винаги, обещавам ти...
Гладните вълни погълнаха телефона, а ненаситната за мъст природа и смъртоносното слънце поглъщаха живота ми.
Никога преди не съм била така... свободна.

Пише ми се

Пише ми се много, говори ми се за много неща. Затова днес ще пиша много. Не напременно в този момент и пост, но ще пиша.
Зациклила съм на една песен и не мога да спра да я слушам. Зациклила съм в един живот и не мога да спра да го живея. Не искам, не мога, не трябва. Айде да спрем дотук. Живее ми се, както ми се слуша и тази песен. И текст ще ви дам, даже и превод. Защото искам да почувствате и да разберете. Не само текста, не само песента, ами и колко е болезнено отсъствието на нещо подобно в живота на човек. Но това си е до късмет. Никак не е до това, което сам си направиш. А може и да е, а аз да не умея да си го правя. Все едно. Песничката е на Eisbrecher- ohne dich. Как се теглят такива неща от нета няма да ви обяснявам, достатъчно пиратска нация сме.

Eisbrecher- Ohne dich(Без теб)

Изгарям за теб
Не мога да дишам без теб
Ти прощаваш, защото обичаш.

Падам за теб
не мога повече да се изправя без теб
Разбираш, защото живееш.

Какво е слънцето без твоята светлина?
Какво е една снимка без твоя лик?

Проклех живота
Опитах сам да живея
Но някак не се получава.

Без теб не мога да бъда свободен
Безкрайно високо да бъда
Без теб съм сам.

Без теб не мога да летя
Без теб да обичам безкрайно
Без теб не мога да съществувам.

Събуждам се за теб
Нищо не чувствам без теб
Ти освобождаваш, ти прощаваш...

Давя се в теб
Чувствам твоят пулс дълбоко в мен
Ти разбираш, защото живееш
Какво е слънцето без твоята светлина?
Какво е една снимка без твоя лик?

Проклех живота
Опитах сам да живея
Но някак не се получава.

Без теб не мога да летя
Без теб да обичам безкрайно
Без теб не мога да съществувам.

Моля се на Бог това никога да не свършва
И твоят огън вечно да ме заслепява
Липсваш ми, броя всяка секунда
Без твоята милост ще загина.

Напоследък

Много се размислих и от мислене стигнах до желание да напиша нещо. И написах. Май ще ви го споделя. Не казвам, че е особено проникновено и приятно за четене, но тук с всичко е така.
Бон апети!

Discipula Mortis

Напоследък исках да избягам. Исках като цяло много неща, но трудно можех да ги формулирам в едно(или повече) ясно желание(или желания). Природата се събуждаше за нов живот, както обичаха да казват поетите, а аз исках да избягам и от стария си и от новия си такъв. Живот, де. Онази малка гадна проклета напаст, която се вкопчва в теб от момента на зачеването ти и не те пуска до срещата ти с Танатос. Или Смъртта или там, което име ви допада.
Точно по същия начин не можех и да си формулирам мислите, които се надпреварваха на три различни езика, докато вървях по празната улица. Минаваше полунощ и само тук-таме срещнах някой пиян минувач. Обичайната паплач, която ти се изправя насреща по това време на денонощието в неделя вечерта. Беше прохладно, ароматно и пролетно.
Тук не миришеше на газовете от колите,тук не миришеше дори на боклук. Миришеше на пролетта с пълния й букет от ароматни цветя, дръвчета и т.н. Небето беше ясно, а улиците празни.
А аз си мислех за много неща. Прочетени, видяни, изживяни и най-вече неизживяни. Особено онези, които знаех, че никога няма да изживея. Жалко, нали? Но не като жалко, че не стана, а жалко, като повечето от нас. Просто жалко, ограничено и често лишено от смисъл. И ако можех да избирам всичко щеше да свърши точно тук и сега. Да, точно така. Край! Исках да сложа край на всичко...
... Явно това искаше и колата, която мина през мен. Колко просто. Колкото невъзможно просто. Пожелах го и то се сбъдна. Жалките ми останки се търкаляха по улицата, а малцината минувачи се суетяха и гнусяха покрай тях. Жалка картинка, като целия живот. Но това сега не ме интересуваше. Никак даже. Сега бях вън от системата, а отвън имаше повече от купчина кабели. Дори и да не ме очакваше огромен възстанически космически кораб пълен със съмишленици, тук все пак имаше повече. Имаше го безкрайното необятно пространство, безброй звезди и няколко светли пътечки. От тях се протягаха няколко почти прозрачни ръце и зовяха медени гласове:
- Ела, защо се забави толкова дълго?!
- При нас е хубаво, само тръгни по пътеката...
- Не, ела по-добре при нас...- и те мамеха, надвикваха се и се надмахваха едни други. А безплътните им ръце се разминаваха, неспособни да се докоснат.
Тогава сама погледнах към моите, досущ като техните, празни и безплътни ръце. Опитах да докосна също толкова празно лице, но не усетих нищо. Тогава, бясна и на себе си и на целия живот, защото той все пак продължаваше и тук, неспиращ да се държи жалко. Махнах презрително с ръка към тези светлеещи сенки на пътеките и се хвърлих в мрака пред мен.
И падах дълго. Не се преземих на твърда земя или на нещо, което може най-малкото да напомни на повърхност. Сягаш се спрях в пространството и останах да вися там. Ами нека си вися, пък да видим какво ще стане. Кръстосах демонстративно ръце и останах така. Един момент, втори момент... Тогава от далечината се чува леко заглушено ръкопляскане. От един човек или нещо, което имаше ръце:
- Браво, моето момиче, браво. Вярна до последно на стила си. Учуден съм- какво пък, маниаци има навсякъде, поредната откачалка.
- Радвам се за теб. Тук е доста тъмничко, май някой не си е плащал сметките за тока.
- Тук ток нямаме. Поне в смисъла, който влагаш. Ние се утопляваме, осветляваме и изхранваме с човешки души. Искаш ли да ти покажа?- той плясна веднъж с ръце, а аз бях сигурна, че е именно Той, защото гласът му беше недвусмислено мъжки, и наоколо се появи бледо синкаво сияние.
- Мога да те уверя, че в момента някой някъде там се гърчи в предсмъртна агония. Жестоко, нали? Но какво, животът е жесток до последно. После може да получиш в зямана нещо по-добро- Той се усмихваше. Ехидно, но някак тъжно и безпределно чаровно.
- Наустоимо, нали?- направи няколко крачки към мен и се спря.- Малцина се устояли на тази усмивка и това бледо лице, че направо да не кажа никой. Но не се притеснявай, за теб това сега е така или иначе без значение. Ела да ти покажа как стават тези неща. Не казвам, че работата е лека, но поне не е жалка и е достъчно интересна...- аз автоматично тъгнах след него, а наоколо изгряваха хиляди бледи и разноцветни светлинки.
- Тези, които са в бледо синьо съвсем скоро ще се сбогуват с живота си. А ти понеже не трябва да отнемаш живот без да го познаваш, можеш да го погледнеш по-внимателно ето така- той направи жест с ръка и в съзнанието ми се изсипаха купиша години история. Главата ми се завъртя, а краката ми загубиха без това безплътната почва.
Когато отворих очи той се усмихваше с рядко спокойствие в очите. Толкова болезнено светлосини, точно като умиращите души.
- Някой ден и твоите ще станат такива. Никъде не е казано, че е лесно да си ученик на Смъртта- и той ми подаде ръка, изправих се и тръгнах сред черното море, изпълнено с блещукащи светлинки.

Ъхх

Видях, че напоследък(амчи направо изцяло на този блог) са накъцани някакви дълбокомислени словоизлияния и си викам: пфф, стига! Време е за нещо свежо. Не че съм го измислила и че наистина ще е свеже, невероятно или там каквото трябва да е. Ама ще е друго. Ей тук ще предоставя на вниманието един забавен текст. За съжаление на мнозина от вас той няма да е на български или английски. Но не унивайте, при първият ми пристъп на желание да превеждам всичко това, ще ви обзаведа и с превод. А дотогава можете просто да се насладите на Die Ärzte - Männer sind Schweine. Ако искате да си я смъкнете, не се съмнявам, че знаете откъде и как става това;)
А ето го и обещаното забавление:

Hallo, mein Schatz, ich liebe dich.
du bist die Einzige für mich.
Die anderen find' ich alle doof,
deswegen mach ich dir den Hof.

Du bist so anders, ganz speziell.
Ich merke sowas immer schnell.
Jetzt zieh dich aus und leg dich hin,
weil ich so verliebt in dich bin.

Gleich wird es dunkel, bald ist es Nacht,
da ist ein Wort der Warnung angebracht.

Männer sind Schweine.
Traue ihnen nicht mein Kind.
Sie wollen alle das Eine,
weil Männer nun mal so sind.

Ein Mann fühlt sich erst dann als Mann,
wenn er es dir besorgen kann
Er lügt, daß sich die Balken biegen,
nur um dich ins Bett zu kriegen.

Und dann am nächsten Morgen weiß er,
nicht einmal mehr wie du heißt.
Rücksichtslos und ungehemmt,
Gefühle sind ihm völlig fremd.

Für ihn ist Liebe gleich Samenverlust.
Mädchen, sei dir dessen stets bewußt.

Männer sind Schweine.
Frage nicht nach Sonnenschein.
Ausnahmen gibt's leider keine.
In jedem Mann steckt doch immer ein Schwein.

Männer sind Säue.
Glaube ihnen nicht ein Wort.
Sie schwören dir ewige Treue,
und dann am nächsten Morgen sind sie fort.

Yeah, yeah, yeaaah

(Männer? Diese schrecklichen haarigen Biester?
Die einen immer antatschen müssen?
Und dabei wollen sie alle nur das selbe von einem Mädchen!")

Und falls du doch den Fehler machst,
und dir 'nen Ehemann anlachst,
mutiert dein Rosenkavalier,
bald nach der Hochzeit auch zum Tier.

Da zeigt er dann sein wahres Ich
ganz unrasiert und widerlich.
Trinkt Bier, sieht fern und wird schnell fett,
und rülpst und furzt im Ehebett.

Dann hast du King Kong zum Ehemann,
drum sag' ich dir denk' bitte stets daran.

Männer sind Schweine,
(Blöde Schweine, fiese Schweine,
fette Schweine, miese Schweine,
dumme Schweine, krumme Schweine,
geile Schweine)
traue ihnen nicht mein Kind.
Sie wollen alle nur das Eine,
für wahre Liebe sind sie blind.

Männer sind Ratten.
(Öde Schweine, fiese Schweine,
fette Schweine, diese Schweine,
stinkende Schweine, linke Schweine,
geile Schweine)
Begegne ihnen nur mit List.
Sie wollen alles begatten,
was nicht bei drei auf den Bäumen ist.

Männer sind Schweine.
(Blinde Schweine, fiese Schweine,
eklige Schweine, miese Schweine,
dumme Schweine, Nazi-Schweine,
geile Schweine)
Frage nicht nach Sonnenschein.
Ausnahmen gibt's leider keine.
In jedem Mann steckt doch ein Schwein.

Männer sind Autos,
(Wir wollen keine Bullenschweine.
Fette Schweine, miese Schweine,
Mollies und Steine gegen die Bullenschweine)
nur ohne Reserverad.
Yeah, yeah, yeah, yeaaah

А тъй:) Посмяхте ли се? А може би нищо не разбрахте?! Е, това вече не е мой проблем!

За вечния град и вечно глупавите хора...

 
Или по-скоро вечно разочароващите такива. Искаше ми се да напиша и нещо хубаво за това пътуване, защото имаше много такова. Но някак си разочарованието и всичко останало негативно надделяха. Защото хората разочароват. Защото ме разочароват безкрайно. Тяхната глупост и заблуди, техните собствени цели и неразбираеми за мен представи. Опитах, ей богу, какво ли не опитах, за да разбера, за да се впиша, за да не бъде вечният аутсайдър. Е, не се получи. Къде ли пак сбърках, така и не разбрах. А може би не аз греша, а може би не аз не се старая достъчно. Но стига.
  Рим е красив град, прекрасен. Но не с неговите барокови сгради, не с невъзможното съчетаване на хилядолетията, нито пък с модата. Рим е красив, защото е историята в чистия смисъл на тази дума. Ако искаш да вдишаш хилядолетен въздух живот, ако искаш да докоснеш хилядолетни сгради и да ходи по площади, по които повече от 2500 години ходят хора... Е, тогава Рим е Твоето място. Само че далеч не е така съвършено, както не се и съмнявам, си го представяш в момента. Защото там е пълно с т.н. туристи. Тези никому ненужни паразити(с изключение на икономиката, тя се нуждае безпределно много от тях или по-точно от парите им), които заливат улиците и т.н. забележителности. Аз на последните им викам история. Аз последните ги обичам като нещо лично, религия ако искате го наречете. А тези паразите са чули, че си заслужава да се види и със своите апарати изпиват живота на това място. Не, че аз не снимах. Снимах и снимки ще ви покажа, но това далеч не беше моята цел. Исках просто да вдишам този въздух и да почувствам атмосферата. Даже някак успях да изтрия забързаните цветни точки, тези никому ненужни хора, да си представя как сградите отново израстват в своето величие и как някогашните обитатели бавно се стичат по улиците. И когато си го представих тръпки побягаха по цялото ми тяло, а очите ми се напълниха със сълзи. Защото някак си знам и съм убедена, че тогава са били онези времена, в които си е заслужавало да се живее. Заслужавало е да се води война, да се вярва в много богове и да се откриват нови неща. Днес няма за какво да се живее, войни е опасно да се водят, защото току-виж измрем всички, а пък за откриване нищо не остана. Философията поваря всичко някога открито в античността, а пък хората отдавна не си говорят и изслушват. Та те дори не уважават храма на собствения си бог, скъсвайки се от снимки и там. Повдига ми се. Задушавам се и искам някак си да избягам. Но няма начин, няма път към бягството. И ако всички пътища водят към Рим, то моят ме отведе там, за да ме увери за пореден път, колко много ненужни, глупави и просто съществуващи хора има по този свят, опитвайки се да си запълнят душите със своята псевдо-история и нищо-не-разбиращ-туризъм.

Winamp-гледаница

Ей ме пак. прибрах се от Рим и вместо да се втурна да се оплаквам и разказвам, аз първо се хванах да си направя хубавото тестче, което видях на блога на Ваня;) Ето тук резултатите:

1.HOW ARE YOU FEELING TODAY?-The god that failed- Metallica- Някак си много вярно се получи.

2.WILL YOU GET FAR IN LIFE?- Leider- Eisbrecher- Това направо ме хвърли в оркестъра от учудване. И то не за друго, а защото досега е все така, явно и занапред единственото, което ще правя, е да си причинявам болка.

3.HOW DO YOUR FRIENDS SEE YOU?- Alwayes look on the bright side of life- Monty Python- Това честно казано никак не ме учудва. Повечето от приятелите ми наистина познават само тази моя страна.

4.WILL YOU GET MARRIED?- Forsaken- David Draiman of Disturbed- явно не. не че съм се и натискала, де. Но всъщност зависи откъде ще се погледне на нещата.

5.WHAT IS YOUR BEST FRIEND’S THEME SONG?- EIskalt erwischt- Eisbrecher- ей това малко ме изненада. За всички дето знаят да го четат тоя език:
Jede Nacht steig ich hinab
ins dunkle Nichts der kalten Stadt
Wir sind getrieben von Lust und Gier
Wir brechen aus ins Jetzt und Hier
Im sog der Sünde mit aller Gewalt
wird heiße Lust mit Leid bezahlt
Und wieder und wieder
streckst du mich lustvoll nieder
Und wieder und wieder
gerbst du mir das Gefieder
Du riechst mich du jagst mich du hast mich
eiskalt erwischt
Ich ruf dich verfluch dich du packst mich
du hast du hast mich
eiskalt erwischt
Jede Nacht reiß ich mit Lust
das kalte Herz aus meiner Brust
Wir sind getrieben von Lust und Leid
Zerbrechen an der Wirklichkeit
Im sog der Sünde für immer versklavt
wird heiße Lust mit leid bestraft

6.WHAT IS THE STORY OF YOUR LIFE?- Supernova- Oomph!. Ейййй това е от вярно, по-вярно!

7.WHAT WAS HIGH SCHOOL LIKE?- Bleeding me- Metallica- Опалаа, още едно до болка вярно.

8.HOW CAN YOU GET AHEAD IN LIFE?- Wind in the willows- Blackmore's night- Тук явно ме очаква приятен и лек живот:
As I went a walking

One morning in spring

I met with some travelers

On an old country lane

One was an old man

The second a maid

The third was a young boy who smiled as he said



"With the wind in the willows

The birds in the sky

There's a bright sun to warm us wherever we lie...

We have bread and fishes and a jug of red wine

To share on our journey with all of mankind".



So I asked them to tell me their name and their race

So I could remember each smile on their face

"Our name, they mean nothing...

They change throughout time

So come sit beside us and share in our wine"



So I sat down beside them

With flowers all around

We et from a mantle

Spread out on the ground

They told me of prophets

And peoples and kings

And all of the one god that knows everything

"We're traveling to Glaston

Over England's gren lanes

To hear of men's troubles

To hear of their pains

We travel the wide world

Over land and the sea

To tell all the people

How they can be free..."



So sadly I left them

On that old country lane

For I knew that I'd never see them again

One was an old man

The second a maid

The third was a young boy who smiled as he said...

9.WHAT IS THE BEST THING ABOUT YOUR FRIENDS?- Catrerine's Howard fate- Blackmore's night

10.WHAT IS IN STORE FOR THIS WEEKEND?- Under a violet moon- Blackmore's night- wow!
Dancing to the feel of the Drum
Leave this World behind
We'll have a drink and toast to ourselfes
Under a violet Moon

Tudor Rose with her Hair in curls
Will make you turn and stare
Try to steal a kiss at the Bridge
Under a violet Moon

Raise your hats and your Glasses too
We will dance the whole Night throught
We're going back to a Time we knew
Under a violet Moon

Cheers to the Knights and Days of olde
the beggars and the thieves
living in an enchanted wood
Under a violet Moon

Close your eyes and lose yourself
In a medievel mood
taste the tresures and sing the lunes
Under a violet Moon

This my delight on a shiny night
the seasons of a year
to keep the lanterns burning bright
Under a violet Moon

11.TO DESCRIBE YOUR GRANDPARENTS?- Cartouche- Blackmore's night- Без коментар:)

12.HOW IS YOUR LIFE GOING?- The times they are a changing- Blackmore's night- Абсолютното да:)

13.WHAT SONG WILL THEY PLAY AT YOUR FUNERAL?- Bestrafe mich- Rammstein- Явно ще има за какво да се наказваме след края на моя живот.

14.HOW DOES THE WORLD SEE YOU?- The Robber- Garmarna- Много е възможно, но аз поне взимам всичко и то максимално.

15.WILL YOU HAVE A HAPPY LIFE?- Njaalkeme(Hunger)- Garmarna- Явно не. Някакъв глад ще ме мъчи, но какъв ли?

16.WHAT DO YOUR FRIENDS REALLY THINK OF YOU?- closing titles from mutiny on- Опала, разкрих ви!

17.DO PEOPLE SECRETLY LUST AFTER YOU?- Amerika- Rammstein :))

18.HOW CAN I MAKE MYSELF HAPPY?- The Outlaw Torn- Metallica- Колко правилно!

19.WHAT SHOULD YOU DO WITH YOUR LIFE?- System- Chester Bennington- Ако ви е интересно хвърлете едно очо на текста:)

20.WILL YOU EVER HAVE CHILDREN?- One Year of love- Queen- Интересен отговор, трябва да се замисля над него.

21.WHAT SONG WOULD YOU STRIP TO?-fiddler's green- pappy o'conner- Това не го разбрах много.

22.IF A MAN IN A VAN OFFERED YOU CANDY, WHAT WOULD YOU DO?- Adios- Rammstein- Правилно, с подкупничество нищо не става:)

23.WHAT DOES YOUR MOM THINK OF YOU?- Augen auf- Oomph!- Това мисли и баща ми, сигурна съм, ама пък аз не искам да си отворя очите!

24.WHAT IS YOUR DEEP DARK SECRET?- The Struggle within- Metallica- Опитвам се, най-малкото!

25.WHAT IS YOUR MORTAL ENEMY’S THEME SONG?- Wish you where here- Blackmore's night- Явно с него се обичаме.

26.WHAT IS YOUR PERSONALITY LIKE?- Through the never- Metallica- Без коментар...
All that is, was and will be
Universe much too big to see

Time and space never ending
Disturbing thoughts, questions pending
Limitations of human understanding
Too quick to criticize
Obligation to survive
We hunger to be alive

All that is, ever
Ever was
Will be ever
Twisting
Turning
Through the never

In the dark, see past our eyes
Pursuit of truth no matter where it lies

Gazing up to the breeze of the heavens
On a quest, meaning, reason
Came to be, how it begun
All alone in the family of the sun
Curiosity teasing everyone
On our home, third stone from the sun

All that is, ever
Ever was
Will be ever
Twisting
Turning
Through the never

On through the never
We must go
On through the never
Out of the
Edge of forever
We must go
On through the never
Then ever comes

All that is, ever
Ever was
Will be ever
Who we are
Ask forever
Twisting
Turning
Through the never

Never

27.WHAT SONG WILL BE PLAYED AT YOUR WEDDING?- I want to break free- Queen- Е, тук искрено се смях!:)

Прочетох

Напоследък прочетох две книги. Ей така от раз, само за два-три дни. Хубави книги, няма спор. И се размислих, и ми се договори. Но няма с кой. Жалко, нали? Вече не останаха хора, с които да си говориш. И нехора не останаха за жалост. А трябва да се радвам уж, утре заминавам за Рим. Хубаво място казват. И им вярвам, но защо ли това не помага на душата, която иска само да поговори с подобни. Добра тема за размисъл, също като тези книги. Ама и тях ги няма вече, така де, изчетох ги и няма да има повече от тях. Отново убиха симпатичните ми, но това не прави по-леко да се разделя и с останалите герои. Не че нещо съм вманиачена, но те поне имаха с кого да си говорят. Имаха и цел, към която се стремяха, а най-вече имаха нещо, което не прави всичко да изглежда така безнадеждно. Е, някои ден може и ние да го имаме. Ако ни има още този някой ден...

Снощи

Исках да отида в някоя яка дискотека, където музиката е що-годе поносима. И исках да направя това с яка компания. А каква стана тя.
Добре, двама от компанията бяха свежи, ама другите двама о.О
Някакъв почти пенсиониран косовец, дето ми се сваляле и някаква негова приятелка, дето ме вкара в кабинката в кенефа, докато пикаеше да ми разправя как приятелят й я зарязал по смс.
Е, трудно го понесох. Добре че днес вечерта съм в музия:)

Абе

Животът е най-странното животно, което съм виждала през целия си живот. Не, сериозно, така е!
Точно като си мислите, че всичко върви чудесно, тъкмо сте завършили плана за посещение на зебележителностите в Рим, където ще се подвизавате почти седмица и сте решили да си сготвите вкусна картофена крем супа... И тогава се появява Той, всемогъщият живот!
И какво мислите се случва?! Е, не, бедна ви е фантазията.
Какво бихте казали, ако добра приятелка ви се изсипе в кю с похвалата, че приятелят й( който е абсолютно говедо, ама откъде и да го погледнеш, че и грозен като за капак!) я е дефлорирал?! Аз на това му викам загубен ден...
Пък трябва и да пазарувам още...!

Чудех се

Напоследък случвало ли ви се е да умирате? Не? Хм, нормално биха казали някои. Предполагам аз също. Но не там е въпросът. Защото напоследък аз умрях доста пъти. Не физически, разбира се, толкова крайно не беше.
Имам предвид онова умиране дълбоко във вашата същност, душа или там както го наричате, ако изобщо го и имате. Понеже все повече се убеждавам, че не всички го имат, а това ме кара да умирам. Точно толкова болезнено, както и 'приятелите', които ме карат да умирам. Но защо ли? Е, това е дълга история, която май няма да напиша сега. Но все пак.
Днес вече умряхте ли?
А иска ли ви се да не бяхте?
А може би дори да бяхте?
Има нещо прочистващо и освобождаващо в цялата история... Като диарията, само дето в нея не съм открила нищо положително като във душевната смърт. За щастие и диарията напоследък не съм откривала.

Ами, здравейте...

... и добре дошли там, където физиката още не е стъпвала. Така де, в моя блог. Името не е случайно, нищо не е случайно, само бива избирано случайно.
Няма и да е случайно дори това, че ти четеш този блог, въпреки че вероятността да съм те поканила тук е минимална. Но стига умни приказки като за начало.