За вечния град и вечно глупавите хора...

 
Или по-скоро вечно разочароващите такива. Искаше ми се да напиша и нещо хубаво за това пътуване, защото имаше много такова. Но някак си разочарованието и всичко останало негативно надделяха. Защото хората разочароват. Защото ме разочароват безкрайно. Тяхната глупост и заблуди, техните собствени цели и неразбираеми за мен представи. Опитах, ей богу, какво ли не опитах, за да разбера, за да се впиша, за да не бъде вечният аутсайдър. Е, не се получи. Къде ли пак сбърках, така и не разбрах. А може би не аз греша, а може би не аз не се старая достъчно. Но стига.
  Рим е красив град, прекрасен. Но не с неговите барокови сгради, не с невъзможното съчетаване на хилядолетията, нито пък с модата. Рим е красив, защото е историята в чистия смисъл на тази дума. Ако искаш да вдишаш хилядолетен въздух живот, ако искаш да докоснеш хилядолетни сгради и да ходи по площади, по които повече от 2500 години ходят хора... Е, тогава Рим е Твоето място. Само че далеч не е така съвършено, както не се и съмнявам, си го представяш в момента. Защото там е пълно с т.н. туристи. Тези никому ненужни паразити(с изключение на икономиката, тя се нуждае безпределно много от тях или по-точно от парите им), които заливат улиците и т.н. забележителности. Аз на последните им викам история. Аз последните ги обичам като нещо лично, религия ако искате го наречете. А тези паразите са чули, че си заслужава да се види и със своите апарати изпиват живота на това място. Не, че аз не снимах. Снимах и снимки ще ви покажа, но това далеч не беше моята цел. Исках просто да вдишам този въздух и да почувствам атмосферата. Даже някак успях да изтрия забързаните цветни точки, тези никому ненужни хора, да си представя как сградите отново израстват в своето величие и как някогашните обитатели бавно се стичат по улиците. И когато си го представих тръпки побягаха по цялото ми тяло, а очите ми се напълниха със сълзи. Защото някак си знам и съм убедена, че тогава са били онези времена, в които си е заслужавало да се живее. Заслужавало е да се води война, да се вярва в много богове и да се откриват нови неща. Днес няма за какво да се живее, войни е опасно да се водят, защото току-виж измрем всички, а пък за откриване нищо не остана. Философията поваря всичко някога открито в античността, а пък хората отдавна не си говорят и изслушват. Та те дори не уважават храма на собствения си бог, скъсвайки се от снимки и там. Повдига ми се. Задушавам се и искам някак си да избягам. Но няма начин, няма път към бягството. И ако всички пътища водят към Рим, то моят ме отведе там, за да ме увери за пореден път, колко много ненужни, глупави и просто съществуващи хора има по този свят, опитвайки се да си запълнят душите със своята псевдо-история и нищо-не-разбиращ-туризъм.