Напоследък

Много се размислих и от мислене стигнах до желание да напиша нещо. И написах. Май ще ви го споделя. Не казвам, че е особено проникновено и приятно за четене, но тук с всичко е така.
Бон апети!

Discipula Mortis

Напоследък исках да избягам. Исках като цяло много неща, но трудно можех да ги формулирам в едно(или повече) ясно желание(или желания). Природата се събуждаше за нов живот, както обичаха да казват поетите, а аз исках да избягам и от стария си и от новия си такъв. Живот, де. Онази малка гадна проклета напаст, която се вкопчва в теб от момента на зачеването ти и не те пуска до срещата ти с Танатос. Или Смъртта или там, което име ви допада.
Точно по същия начин не можех и да си формулирам мислите, които се надпреварваха на три различни езика, докато вървях по празната улица. Минаваше полунощ и само тук-таме срещнах някой пиян минувач. Обичайната паплач, която ти се изправя насреща по това време на денонощието в неделя вечерта. Беше прохладно, ароматно и пролетно.
Тук не миришеше на газовете от колите,тук не миришеше дори на боклук. Миришеше на пролетта с пълния й букет от ароматни цветя, дръвчета и т.н. Небето беше ясно, а улиците празни.
А аз си мислех за много неща. Прочетени, видяни, изживяни и най-вече неизживяни. Особено онези, които знаех, че никога няма да изживея. Жалко, нали? Но не като жалко, че не стана, а жалко, като повечето от нас. Просто жалко, ограничено и често лишено от смисъл. И ако можех да избирам всичко щеше да свърши точно тук и сега. Да, точно така. Край! Исках да сложа край на всичко...
... Явно това искаше и колата, която мина през мен. Колко просто. Колкото невъзможно просто. Пожелах го и то се сбъдна. Жалките ми останки се търкаляха по улицата, а малцината минувачи се суетяха и гнусяха покрай тях. Жалка картинка, като целия живот. Но това сега не ме интересуваше. Никак даже. Сега бях вън от системата, а отвън имаше повече от купчина кабели. Дори и да не ме очакваше огромен възстанически космически кораб пълен със съмишленици, тук все пак имаше повече. Имаше го безкрайното необятно пространство, безброй звезди и няколко светли пътечки. От тях се протягаха няколко почти прозрачни ръце и зовяха медени гласове:
- Ела, защо се забави толкова дълго?!
- При нас е хубаво, само тръгни по пътеката...
- Не, ела по-добре при нас...- и те мамеха, надвикваха се и се надмахваха едни други. А безплътните им ръце се разминаваха, неспособни да се докоснат.
Тогава сама погледнах към моите, досущ като техните, празни и безплътни ръце. Опитах да докосна също толкова празно лице, но не усетих нищо. Тогава, бясна и на себе си и на целия живот, защото той все пак продължаваше и тук, неспиращ да се държи жалко. Махнах презрително с ръка към тези светлеещи сенки на пътеките и се хвърлих в мрака пред мен.
И падах дълго. Не се преземих на твърда земя или на нещо, което може най-малкото да напомни на повърхност. Сягаш се спрях в пространството и останах да вися там. Ами нека си вися, пък да видим какво ще стане. Кръстосах демонстративно ръце и останах така. Един момент, втори момент... Тогава от далечината се чува леко заглушено ръкопляскане. От един човек или нещо, което имаше ръце:
- Браво, моето момиче, браво. Вярна до последно на стила си. Учуден съм- какво пък, маниаци има навсякъде, поредната откачалка.
- Радвам се за теб. Тук е доста тъмничко, май някой не си е плащал сметките за тока.
- Тук ток нямаме. Поне в смисъла, който влагаш. Ние се утопляваме, осветляваме и изхранваме с човешки души. Искаш ли да ти покажа?- той плясна веднъж с ръце, а аз бях сигурна, че е именно Той, защото гласът му беше недвусмислено мъжки, и наоколо се появи бледо синкаво сияние.
- Мога да те уверя, че в момента някой някъде там се гърчи в предсмъртна агония. Жестоко, нали? Но какво, животът е жесток до последно. После може да получиш в зямана нещо по-добро- Той се усмихваше. Ехидно, но някак тъжно и безпределно чаровно.
- Наустоимо, нали?- направи няколко крачки към мен и се спря.- Малцина се устояли на тази усмивка и това бледо лице, че направо да не кажа никой. Но не се притеснявай, за теб това сега е така или иначе без значение. Ела да ти покажа как стават тези неща. Не казвам, че работата е лека, но поне не е жалка и е достъчно интересна...- аз автоматично тъгнах след него, а наоколо изгряваха хиляди бледи и разноцветни светлинки.
- Тези, които са в бледо синьо съвсем скоро ще се сбогуват с живота си. А ти понеже не трябва да отнемаш живот без да го познаваш, можеш да го погледнеш по-внимателно ето така- той направи жест с ръка и в съзнанието ми се изсипаха купиша години история. Главата ми се завъртя, а краката ми загубиха без това безплътната почва.
Когато отворих очи той се усмихваше с рядко спокойствие в очите. Толкова болезнено светлосини, точно като умиращите души.
- Някой ден и твоите ще станат такива. Никъде не е казано, че е лесно да си ученик на Смъртта- и той ми подаде ръка, изправих се и тръгнах сред черното море, изпълнено с блещукащи светлинки.