Не знам

Напоследък ми е едно тегаво. Особено днес. Няма значение за какво става дума, всичко се превръща в безкрайна тегавина, дори под най-чистия оптимизъм и мотивизъм(май няма такава дума, струва ми се) пак изплува тази проклета тегавост. И с блога така, чаках толкова време да се зареди, че чак ми стана тегаво от това. Тегаво ми е, защото днес излъгах. Нищо сериозно, казват всички, нищо сериозно, осъзнавам го и аз, ама не обичам така. Не мога така. Нещо отвътре започва бавно да ме разяжда и да крещи: Какво правиш, това не си ти!
И толкова
Не съм аз,
не съм била
и ми се ще да не бъда.
Обаче въпреки това си оставам аз, остава и нуждата понякога да се лъже, за да се оцелее. В буквалния модерен смисъл на тази дума. Пък кой как ще оцелее ще ви разкажа в събота, тоест утре, защото днес вече дойде.
Днес дойде, а аз отново не спя.
Побърквам се като едно време, ама тогава поне си мислех, че съм влюбена. Днес вече не си мисля такива неща. Днес съм по-склонна да вярвам, че или няма любов или тя е нещо непомнятно за мен. И три пъти хип-хип урааа за Джонито и ролята му в Дон Хуан деМарко. И за целия филм, де.
Какво друго исках още да кажа?Ами днес и не учих, а трябваше. Но поне разбирам малко латински.
Liber a cura.
Ще ми се, ама не може. А дори и да можеше едва ли щеше да ми се хареса.
И така скъпи мои, омрънках ви живота и сега спокойно мога да продължа да плувам безцелно из мрежата.
И да се чудя.
Защо днес, за да постигнеш нещо трябва да лъжеш толкова много, като от лъжи никога не излизат хубави неща.
Защо изобщо повечето неща днес са лъжи.
И откога, по дяволите, започнах да се замислям дали да не постна със заглавие на латински?!