Беше по-скоро усещане за присъствие или повеят на пролетния вятър. Не зная. Но ме обсебваше. Бавно... Първо милваше едва доловимо косите ми, галеше лицето ми, докосваше устните и бавно се потапяше в кожата ми. Караше ме да тръпна. А тази тръпка ме плашеше. Плашеше ме начинът, по-който идваше, промъкваше без да оставя следи или спомени и отново изчезваше. До следващия път. Защото следващ път винаги имаше.
... А беше пролет. Необичайно топла и ароматна. Слънцето грееше неестествено силно, а облаците избягваха тукашното небе. И въпреки всичко, това усещане или по-скоро присъствие идваше винаги след залез. Сладко безвремие, когато няма значение дали е девет вечерта или четири сутринта.
В тези нечисти за мнозина часове присъствието придобиваше ясни или поне доловими форми. Имаше лице, профил, анфас и всички термини, както следва да бъде. Това, което не беше така, както следваше да бъде, беше небивалото съчетание и изразителност на цялата тази съвкупност. И ако ти, този който четеш в момента, не разбираш това, което ти казвам, си в пълното си право. Обяснение или описание за опоменатата форма просто не съществува. Или то би било твърде... неизчерпателно.
Тази вечер не спуснах щорите. Оставих тъмнината да влиза през прозореца. Колебаех се дали и него да не оставя отворен, но вечер неестествената топлина на деня се губеше. А студът, който и без това извираше от вътрешността ми, не се нуждаеше от външна намеса и подкрепа.
Наближаваше десет, а аз упорито отказвах да се захвана с това, с което трябваше.
Още помнех голямата стая с камината и топлината на огъня. Помнех и изплашените им лица, желанието и да избягат и да се подчинят. Помнех и удоволствието, което цялата тази ситуация ти доставяше. Даже понякога си мисля, че и аз съм способна да го изпитам. Но зная, че това е просто една красива заблуда.
Очите ти още ме преследват в мрака. Някак не мога да си ги представя на дневна светлина.
Музиката отекваше във всяко кътче на съзнанието ми.
Не можех да мисля за друго, не можех да правя друго, а всичко останало беше черна бездна. Една крачка и бях вътре, една назад- отново. Това някои го наричат живот. Аз му казвам друго яче. Няма значение.
Помня и течащата река, там, в онази нощ, когато се срещнахме за първи път. Когато за първи път отказа да направиш единственото нещо, което би ми донесло така желаното спокойствие. Повече не го поисках. Защото знаех...
Знаех, че си убил хиляди красиви души преди мен, но мен не ще убиеш никога. А това знание самичко ме караше да умирам всеки ден, защото невъзможните ти очи все още ме преследват винаги... Когато слънцето залезе.
... А беше пролет. Необичайно топла и ароматна. Слънцето грееше неестествено силно, а облаците избягваха тукашното небе. И въпреки всичко, това усещане или по-скоро присъствие идваше винаги след залез. Сладко безвремие, когато няма значение дали е девет вечерта или четири сутринта.
В тези нечисти за мнозина часове присъствието придобиваше ясни или поне доловими форми. Имаше лице, профил, анфас и всички термини, както следва да бъде. Това, което не беше така, както следваше да бъде, беше небивалото съчетание и изразителност на цялата тази съвкупност. И ако ти, този който четеш в момента, не разбираш това, което ти казвам, си в пълното си право. Обяснение или описание за опоменатата форма просто не съществува. Или то би било твърде... неизчерпателно.
Тази вечер не спуснах щорите. Оставих тъмнината да влиза през прозореца. Колебаех се дали и него да не оставя отворен, но вечер неестествената топлина на деня се губеше. А студът, който и без това извираше от вътрешността ми, не се нуждаеше от външна намеса и подкрепа.
Наближаваше десет, а аз упорито отказвах да се захвана с това, с което трябваше.
Още помнех голямата стая с камината и топлината на огъня. Помнех и изплашените им лица, желанието и да избягат и да се подчинят. Помнех и удоволствието, което цялата тази ситуация ти доставяше. Даже понякога си мисля, че и аз съм способна да го изпитам. Но зная, че това е просто една красива заблуда.
Очите ти още ме преследват в мрака. Някак не мога да си ги представя на дневна светлина.
Музиката отекваше във всяко кътче на съзнанието ми.
Не можех да мисля за друго, не можех да правя друго, а всичко останало беше черна бездна. Една крачка и бях вътре, една назад- отново. Това някои го наричат живот. Аз му казвам друго яче. Няма значение.
Помня и течащата река, там, в онази нощ, когато се срещнахме за първи път. Когато за първи път отказа да направиш единственото нещо, което би ми донесло така желаното спокойствие. Повече не го поисках. Защото знаех...
Знаех, че си убил хиляди красиви души преди мен, но мен не ще убиеш никога. А това знание самичко ме караше да умирам всеки ден, защото невъзможните ти очи все още ме преследват винаги... Когато слънцето залезе.
Keine Kommentare:
Kommentar veröffentlichen