МислА

Лежа си в леглото и се опитвам да отложа неизбезжното задължение на ученето. Няма значение колко е интересно, в момента, в който нещо се превърне в задължение губи чара си.

Та лежа си аз и съзерцавам събиращите се пред буря облаци и си мисля, че подобни сиви облаци и някъде в мен се събират.

животът придобива все по-безмислени измерения и май бавно клоня към онази част на човешкото население, което е много нетърпеливо да се срещне със смъртта. Не, че е толкова трагично в моя случай, далеч не тръпна от желание да пукна. И все пак ако това монотонно безмислие не се овенчае в скоро време с разнообразие, моята мотивираност за каквото и да е било бавно, ама славно ще изчезне.

Кофти мислА, а?

Не че особено много ме притеснява, поне не докато все още мога да отложа безмислеността на всичко в този пост.

А музиката някак си не ми помага, пуска се една такава... Де да знам как да я нарека, подкрепяща настроението ми.

Както и да, май исках и друго да кажа, но май е безмислено. И не, нихилистична не съм, просто неоткрила смисъла на всичко това към този момент.

И тъй.

А, да. Сетих се. Исках още да мрънкам.

Излиза ми се, сред хора ми се ходи. Пазарува ми се, пие ми се кафе някъде. Ходи ми се и сред природата и в един голям град и... И въобще в обществото някак си. Не че тук има общество. Неделните дни тук са като Зона 51- същинско мъртвило. Скапана работа да ти кажа. Всичко е скапано понякога. И все пак е по-добрата възможност.

Бе, кой идиот измисли живота?!