Но не какъв да е, а моят личен холивудски.
Трябваше ми време, за да му определя жанра. Спрях се на трагикомедия, но не е окончателно. Макар че това би пасвало най-добре.
Е, спрях се да опитвам да бъда нормален човек. Не само, че не ми е вродено, но конфронтацията с други ненормалисти довежда до крайно неочаквани разултати. Или поне до такива, към които не се стремя.
Писна ми, ама не ми пука.
Само да не ме разбереш нещо погрешно. Всичко си е тип-топ. Като изключим пропадането на един изпит, ама то си беше яснУ.
Това обаче не ме занимава много-много в момента. А и тъй като нямам кой знае какво време, ще го карам по същество.
След дългогодишни опити да разбера човечеството, най-сетне стигнах до окончателното прозрение, че човечеството не желае да бъде разбрано и от това произхожда целият проблем.
Това ми откритие ме наведе все по-сигурно на мисълта, че аз, като част от това невероятно общество от недомлъвки, болни интереси и егеоистични натури, трябва да се опитвам все по-настоятелно да получавам единствено това, което ми доставя някакво количество удоволствие.
Макар и да не се получава всеки път, то функционира учудващо често...
Освен с тази тема, исках да ви запозная с един друг екзистенциализъм на днешното и по-специално тукашното общество, ама трябва да бягам.
Предполагам, че ще завърша тази кратка статия някъде към 12 мое време. Тъй че! не губи интерес и скокни още веднъж към занемарената ми страница.
