Курс купува, курс продава

или как е котиран животът днес.
Вече ми е трудно да мисля на български, ама ще се опитам.
Всеки ден се учудвам и отвращавам от начина, по който хората превръщат всичко в търговия. Няма значение дали става за материални или духовни неща. Отвращава ме начина, по който ако не се вписваш по някакъв начин в стереотипа на множеството, автоматично биваш отритнат и причислен към "ненормалните".
На това ако му викате живот -.-
Лесно е да се върви по вече утъпкани пътища, лесно е да се повтарят вече измислени мисли, лесно е въобще да се прави нещо, което вече някога е било направено. Само дето вече никой не разбира, какво значи всъщност да се направи нещо ново. А още по-неприятно е, че всички се опитват да ти обяснят колко невероятно трудно и непостижимо е това.
Понякога мразя хората, мразя ги тъй искрено. Най-вече тези, дето наричат мен егоист, а сами не разбират колко егоистична е тяхната гледна точка. Знам, че нямам право да мразя някого, че не разбира или че никога не е преживял нещо подобно, но понякога просто... се случва.
Просто ми омръзна всеки път да обяснявам и никога да не бъда разбрана. Писна ми е и да се боря с тези вятърни мелници.
Днес вече няма идеали или поне не такива, дето да ми пасват.
Днес вече няма хора или поне такива, които аз да мога да нарека така.
-.-

Change

Беше по-скоро усещане за присъствие или повеят на пролетния вятър. Не зная. Но ме обсебваше. Бавно... Първо милваше едва доловимо косите ми, галеше лицето ми, докосваше устните и бавно се потапяше в кожата ми. Караше ме да тръпна. А тази тръпка ме плашеше. Плашеше ме начинът, по-който идваше, промъкваше без да оставя следи или спомени и отново изчезваше. До следващия път. Защото следващ път винаги имаше.
... А беше пролет. Необичайно топла и ароматна. Слънцето грееше неестествено силно, а облаците избягваха тукашното небе. И въпреки всичко, това усещане или по-скоро присъствие идваше винаги след залез. Сладко безвремие, когато няма значение дали е девет вечерта или четири сутринта.
В тези нечисти за мнозина часове присъствието придобиваше ясни или поне доловими форми. Имаше лице, профил, анфас и всички термини, както следва да бъде. Това, което не беше така, както следваше да бъде, беше небивалото съчетание и изразителност на цялата тази съвкупност. И ако ти, този който четеш в момента, не разбираш това, което ти казвам, си в пълното си право. Обяснение или описание за опоменатата форма просто не съществува. Или то би било твърде... неизчерпателно.

Тази вечер не спуснах щорите. Оставих тъмнината да влиза през прозореца. Колебаех се дали и него да не оставя отворен, но вечер неестествената топлина на деня се губеше. А студът, който и без това извираше от вътрешността ми, не се нуждаеше от външна намеса и подкрепа.
Наближаваше десет, а аз упорито отказвах да се захвана с това, с което трябваше.
Още помнех голямата стая с камината и топлината на огъня. Помнех и изплашените им лица, желанието и да избягат и да се подчинят. Помнех и удоволствието, което цялата тази ситуация ти доставяше. Даже понякога си мисля, че и аз съм способна да го изпитам. Но зная, че това е просто една красива заблуда.
Очите ти още ме преследват в мрака. Някак не мога да си ги представя на дневна светлина.
Музиката отекваше във всяко кътче на съзнанието ми.
Не можех да мисля за друго, не можех да правя друго, а всичко останало беше черна бездна. Една крачка и бях вътре, една назад- отново. Това някои го наричат живот. Аз му казвам друго яче. Няма значение.
Помня и течащата река, там, в онази нощ, когато се срещнахме за първи път. Когато за първи път отказа да направиш единственото нещо, което би ми донесло така желаното спокойствие. Повече не го поисках. Защото знаех...
Знаех, че си убил хиляди красиви души преди мен, но мен не ще убиеш никога. А това знание самичко ме караше да умирам всеки ден, защото невъзможните ти очи все още ме преследват винаги... Когато слънцето залезе.

Умора

Умора, безкрайна тегава умора. Но не пролетна, за жалост.
Вече нямам сили, нямам и желание да се боря.
Писна ми.
Цял живот, вечна борба- срещу всичко и всички. Доказвах хиляди пъти, че мога по-добре, доказвах го на родителите си, на приятелите, на себе си.
Вече не вярвам в това.
Не вярвам в нищо, освен в безмислието на всичко.
Вече нищо не ме радва, нищо не ме кара да се усмихвам.
Свободата е само измамна, а сенките на миналото не се разсейват и за момент.
Не вярвам в това, което бях.
Не вярвам в това, което съм.
Не вярвам в бъдещето, не вярвам, че аз ще бъда част от него.
Голяма черна дупка се е отворила в мен и заплашва да ме погълне. Нищо не може да я запълни. Никой не може да разбере какво.
Хората отдавна са престанали да се изслушват помежду си. Те просто се затварят в своите малки светове- сами или по двама. Или просто се изключават от целия свят. Това ме побърква.
Аз престанах да изслушвам хората и да се интересувам от тях. Станах по-егоистична от всякога. Издигнах себе си в култ, но не на нещо величествено, а точно обратното.
Никога нищо не беше достататъчно.

Ще ми се отново да намеря сили в себе си и да продължа да се боря, но вече не виждам смисъл в това. Вече нямам вяра в това.

Искам да знам защо, а отговорът не ме интересува.

Защото няма смисъл.

Да се бориш

да оцеляваш

Накрая пак оставаш сам и уморен.

Не искам и не мога,

а ТРЯБВА...

Osterhasen или великденски зайчета

Онези вкусни шоколадови великденски зайченца с различни размери!

Вкусни са, нали?! А я сега си представи, че това вкусно, шоколадово зайченце е живо! Сигурно милиони от тях измират в ужастни мъки покрай великден! Ама ние хората сме жестоко племе, да ги убиваме така.. Някои започват от ушите и бавно изгризват муцунката и така надолу през беззащитното телце...

А пък други ги захапват директно за шоколадовото пухкаво дупенце!

Но, това е положението, мили деца.

Ние тук и шоколадови калинки си имаме. Всички къщи са пълни с тези опаковани в червено-черен станиол и с пластмасови крачета буби! Те също са много вкусни, но за щастие и достатъчно малки, за да бъдат безболезнено схрускани за момент!

Дотук с хуманното отношение към шоколада. Той така или иначе не води до нищо добро, освен до временен делириум, за който често не си спомняме. Опасна работа, но пък какво, презник е, нека заедно си хапнем по един шоколадов заек!

И друго исках да ви кажа, ама както съм изяла вече наполовината заека, е по-добре ако си замълча, че ще звучи много страшно.

Както и да е. Исках да се оплача. Обсебена съм. Толкоз, айде екзорсистите да се наредят на опашката, ама преди това да не забравят да си вземат номерче;)

Великден, празници, козунаци и още нещо

Само дето това нещо не е яйца. Тази година май без такива ще минем. Ама тук никой няма време и желание да ги боядисва. Дори и аз. Не знам, напоследък ми е едно такова депресирано. Предполагам, че е стандартното месечно, ама понякога е доста, кхм, непоносимо.

Както и да е. Ще се опитам да погледна на нещата от дробрата им страна, въпреки че не е лесно.

Не че няма на какво да се гледа от хубавата му страна, има!

Например вчера направих чудесни козунаци!

Или днес- мисля, че се представих добре при пробата за работата. Надявам се да ми се обадят тези.

Или пък...

Получих това весело клипче:

http://www.youtube.com/watch?v=gWjn9rezbtQ

И така.

Пожелавам ви весели празници, въпреки че аз не смятам да празнувам.

Пожелавам ви и цветни яйца, въпреки че аз едва ли ще имам

И най-вече си самопожелавам скорошно хубаво настроение:)

Така де, в крайна сметка светът се върти около мен ;)

Опала

Това блогенето е ... зарибяващо.
Май ще пускам 3ти пост, откакто астронимическия ден започна в 00 снощи късно вечерта.
Какво пък, поредните малоумия. Но за ваше успокоение не смятам да си продължа историята от предния пост.
Ама не смятам и да напиша нещо кой знае колко умно.
Сега като обмислих ситуацията, даже не знам и какво смятах да напиша.
Ааа, мдаммм.
Сетих се.
Тука Светлето ми даде един забавен линк, който искам да споделя с вас. А именно този:
http://hit40uk.somethinelse.com/birthdaycalendar.html

Аз като съм се пръкнала хит е била Heaven is a place on Earth на Belinda Carlisle. ЗабавнУ, нали?:)

Ааа, дам. Ама по-скоро не. Това ся няма да го пиша, утре евентуално.
А другиден е Великден. Тоя ът май няма да имам боядисани яйца. Какво пък, ще се радвам и на работа :)
Мдамм
Смятам това да е краят на този пост и да се ориентирам към... хм, латински:)

Побърквам се

Съвсем искрено и чистосърдечно откачам.Ама наистина, не си пиша само така. Ще кажеш, че те лудите не знаят, че са луди. Да, ама не.
Знаят си го, точно толкова добре, колкото и аз знам, че откачем. Лягам си в 3-4 презнощта, не заспивам още час или два, уча латински( не, че то не е задължително де) и накрая, като заспя сънувам ненормални неща.
Направо паранормални.
Сериозно.
Ти кога за последно си сънувал, че ТИ изкушаваш вампир? Ама не за да ти изпие кръвта или някаква подобна вампирска история свързана с вечен живот и мъртви неща. И откъде съзнанието ми ражда такива мисли?!Да прeмина ли съвсем границата на благоприличието и да започна да ви говоря глупости? Защо не, тук без това минават само два-трима човека на кръст, тъкмо и те ще се стреснат и ще спрат да прииждат.

OnE StEp FaRtHeR

Целували ли сте вампир? Жестоко се съмнявам, тях в реала ги няма. Съществуват на точно три други места.
В книгите.
Във филмите.
В болните съзнания или измислените светове на хората.
Все хубави неща, нЪли? И тъй като напоследък нито съм се занимавала с такива книги, нито пък съм гледала подобен тип филми, остава единствено третата възможност. Което потвърждава диагнозата ми.
Програсивно изперкване.
Неприятно ще речете.Да, ама не.
Както вече споменах, вие някога да сте целували вампир? Да си се върнем на темата.На всички безспорно е известно, че вампирите са студени. направо ледени. Ми такива са, поне в моя свят ^^ Боуже, как звучи. Какво друго исках да ви споделя? А, да, само извъртам темата, че да избягам някак от простотията, която ме е налегнала още от ставането ми тази сутрин.Кефя си се, тайно.Та, вампирите са студени. Езиците им са като бучка лед.
Стоп.
Тук спирам, откачих.
Ще вземат да ми свалят блога и да ме открият откъде блогвам. Ай, после пак. Като си почина от себе си. Отивам да тичам, надявайки се да се отърва от това програсивно изпростяване.

Не знам

Напоследък ми е едно тегаво. Особено днес. Няма значение за какво става дума, всичко се превръща в безкрайна тегавина, дори под най-чистия оптимизъм и мотивизъм(май няма такава дума, струва ми се) пак изплува тази проклета тегавост. И с блога така, чаках толкова време да се зареди, че чак ми стана тегаво от това. Тегаво ми е, защото днес излъгах. Нищо сериозно, казват всички, нищо сериозно, осъзнавам го и аз, ама не обичам така. Не мога така. Нещо отвътре започва бавно да ме разяжда и да крещи: Какво правиш, това не си ти!
И толкова
Не съм аз,
не съм била
и ми се ще да не бъда.
Обаче въпреки това си оставам аз, остава и нуждата понякога да се лъже, за да се оцелее. В буквалния модерен смисъл на тази дума. Пък кой как ще оцелее ще ви разкажа в събота, тоест утре, защото днес вече дойде.
Днес дойде, а аз отново не спя.
Побърквам се като едно време, ама тогава поне си мислех, че съм влюбена. Днес вече не си мисля такива неща. Днес съм по-склонна да вярвам, че или няма любов или тя е нещо непомнятно за мен. И три пъти хип-хип урааа за Джонито и ролята му в Дон Хуан деМарко. И за целия филм, де.
Какво друго исках още да кажа?Ами днес и не учих, а трябваше. Но поне разбирам малко латински.
Liber a cura.
Ще ми се, ама не може. А дори и да можеше едва ли щеше да ми се хареса.
И така скъпи мои, омрънках ви живота и сега спокойно мога да продължа да плувам безцелно из мрежата.
И да се чудя.
Защо днес, за да постигнеш нещо трябва да лъжеш толкова много, като от лъжи никога не излизат хубави неща.
Защо изобщо повечето неща днес са лъжи.
И откога, по дяволите, започнах да се замислям дали да не постна със заглавие на латински?!

Приказка от друг век

- Разкажи ми, разкажи ми, моля те!- Тя се заподскача нетърпеливо в скута ми и тъмната й дълга коса се разлетя на всички страни. Усмихнатите й очи ме наблюдаваха с онова присъщо на децата ненаситно любопитство.
Децата... От колко отдавна не беше имало деца в нашето семейство. Дъщеря ми порастна преди повече от половин век, но тя не бързаше да създава семейство, искаше да намери човек, когото да обича. Така и направи, днес вече никой за никъде не бърза, можем да живеем практически вечно.
Ливиа седна най-сетне мирно и ме погледна умоляващо с виолетовите си очи. Тези очи, които спасиха семейството ни.
- Бабо, моля ти се... Всички ми завиждат, че именно ти си ми баба, заради всичко, което си видяла, а ти не искаш нищо да ми кажеш...
Баба. Лицето в огледалото тази сутрин не навяваше и най-бегла представа, че мога да съм баба на това неспокойно и любопитно момиченце. Но лицето е илюзия, както всичко останало. Ако искаш да разбереш истинската възраст на някого трябва да се вгледаш в очите, а моите вече бяха потъмнели от старост.
- Седни сега мирно. Ще ти разкажа, само кажи какво искаш да знаеш- тя ме прегърна с малките си бели ръчички и се замисли.
Колко бледа беше тя, приличаше на привидение, което всеки момент може да изчезне. Слънцето е важно, то е живот, а тя никога не го беше виждала...
- Искам да ми кажеш какво значи да играеш някъде, където не те ограждат стени и няма таван над главата ти... Всички искат да знаят какво значи да имаш тази... Свобода...
Свобода. В последно време смисълът на тази дума се беше изменил до неузнаваемост. Както и децета и всичко останало. Ливиа беше на почти 20 години, но изглеждаше на едва 8-9. Поне според моите остарели представи. Тук под земята всичко се забави и смали. Сега всички сме досущ като джуджета, само че по неволя.
Инстинктивно потърсих прозорец, но на стените тук нямаше прозорци. Изкуствената светлина, имитация на слънчевата, се процеждаше от няколко вградени в тавана лампи, постепенно намалявайки. Това трябваше да значи, че наближава вечер. Въпреки че никой не знаеше как изглежда истинската вечер. Може би само малцината, които наблюдават мониторите от повърхността.
- Свободата, моя малка Ливиа, е недостижима. Беше такава по мое време и ще остане такава завинаги. Но ще ти разкажа как живяхме тогава. Най-ясно си спомням последните години...
Времето все още беще хубаво, а сезоните почти ясно разграничими. Учените биеха алармата, че тази идилия скоро ще свърши, а пък икономиката се радваше на промяната на климата по нашите ширини, защото можехме да произвеждаме култури, които вече не вирееха в родината си заради горещината и сушата. Общо-взето никой не се безпокоеше за бъдещето, хората се множаха, строяха, водеха своите войни.
- И ти си жевеела отгоре на повърхността, така ли?
- Точно така. На много и различни места. Но всички бяха по своему красиви. Обаче най ми хареса през студентските години. Малко градче, млади хора, чист въздух и красива природа...- малката отново ме прекъсна нетърпеливо:
- Вярно ли е, че дърветата са били много и навсякъде и огромни?
- Донякъде да. В сравнение с тези, които имаме днес в подземните градини. И бяха поне два пъти по-високи, а по клоните им птици пееха неспирно...- Ливиа се сгуши в мен и заплака.- Какво има, миличка?
- Тук никога не пеят истински птици. Понякога от високоговорителите мога да ги чуя, но те не са истински...
- Така е... но ела, става късно, майка ти ще се притесни за теб. Нека идем при нея.
Тя не искаше приказката да свършва толкова бързо, но знаех, че дъщеря ми никак не обича да й разказвам за тези неща: “ Никому ненужни старчески спомени. Тя трябва да се научи да живее тук и сега, а не на място, където човек умира за по-малко от ден!”
Така беше, но ние не трябваше да забравяме какво сами си причинихме. Оставих Ливиа в апартамента на майка й се запътих обратно към своя.
Апартамент. Дупка в земята, като всичко наоколо. Хората откриха веднъж, че земята може да ни предпази от радиацията на слънцето. Полезно откритие, ако искаш да оцелееш. За съжаление, когато първите градове бяха изцяло построени, почти всички страдаха от радиационната болест. Макар милиони да имаха късмета да слезнат под земята, само няколко стотин хиляди преживяха болестта и бяха способни да имат нормални деца. Същото се отнася и за животните и растенията, които учените завлякоха след себе си тук. Сега разполагахме с градини и дори цели резервати пълни с животно и растения, но всички бяха някак дребни и неогледни. Мутирали. Всичко мутираше тук. Ако можех отдавна да съм напуснала това място. Исках най-сетне да затворя очи и да не се събудя. Но хора като мен, които бяха живели на повърхността, днес бяха като екзотични видове в зоогическата градина. На нас не ни се позволяваше да остареем и с ден, какво остава да умрем. Жалка картинка, но ние наистина бяхме малцина. Но благодарение на това и на още едно случайно стечение на обстоятелствата моето семейство просъществува.

*****

След този ден не видях Ливиа цяла седмица. Майка й със сигурност беше научила за историята, която съм й разказала и не я пускаше да идва при мен.
Срещнах я случайно, докато се разхождах из една от градините. Тук можеха да идват само малкина, особено след последния опит да изгорят всички дървета и така да сложат край на жалкото ни съществуване.
Тя седеше под едно джудже-върба и си играеше с парцалива кукла. Не зная защо, отдавна беше надживяла тази възраст, в която момиченцата си играят с кукли. Тя се зарадва и ми помаха да ида при нея. Какво пък, имах право да си говоря с нея. Ливиа мълча дълго и пророни някак засрамено:
- Вярно ли е, че и ти се побъркваш като дядо?- дори не посмя да ме погледне.
- Миличка, няма значение какво казва майка ти, дядо ти не се побърка. Той просто си тръгна от този живот...
- Самоуби се, искаш да кажеш?
- Не. Той си тръгна. Имаше Болестта. Макар да се разви късно и бавно, той не искаше никой от нас да го запомни такъв. Не искаше и да живее повече, отколкото природата е предопределила на хората. Затова си тръгна.
При споменът за случилото се очите ми се напълниха със сълзи. Саша още не можеше да прости на баща си, че ни остави. Тя никога не разбра, та тя е родена в мрака на Подземния град.
- И ти ли ще си тръгнеш някой ден, бабо? Също като дядо?
- Иска ми се, дете, толкова много ми се иска. Но това не е лудост, не е. Някой ден може и да разбереш...
- Тогава като си тръгваш, ще се обадиш ли на мен? Ще покажеш ли и разкажеш на мен какво има горе?! Моля те- тя плачеше.
Ливиа знаеше. Обичният ми съпруг беше намерил начин да пробие защитата и да излезне на повърхността. Беше взел и нещо като уоки-токи, с което се свърза с мен, за да прекараме последните му часове заедно. Болезнени, но и изменно сладки часове. Той ми разказа за това, което беше тогава на земята... Разказа ми, че въпреки смъртоносното слънце, там все още има живот. Грозен, изменен, но все пак живот, който никога няма да спре да се бори. Разказа ми, колко хубаво е след всичките тези години отново да почувства слънчевата топлина и вятъра. И за миг не намекна, колко болезнено е всяко едно от тези неща, но аз го усещах в гласа му.
По дяволите всичко, исках да се махна от тази подземна дупка и да умра там, където съм родена. Не в някакъв преждевременен ковчег, не зарита жива.
Прегърнах малката си голяма внучка и я целунха по челото.
- Ще ти се обадя. А сега върви и не тъжи повече.

******
- Здравей, бабо!
- Здравей, малка Ливиа.
- Хубаво ли е времето при теб?
- Хубаво е, мила. Никога не е било така хубаво. Днес целият ден беше прекрасен. Сутринта валя, на обед изгря хладно слънце, а следобедът беше направо топъл...- Всичко ме болеше. Бях седнала на ръба на една пропаст, гледаща на запад. Придошлото преди век море плискаше диво вълните си в скалата пред него.
- А какво е то? Опиши ми го...
- Огромно, изгарящо и цветно. Сега залязва, детето ми. Но утре пак ще изгрее. То ще изгрява винаги, обещавам ти...
Гладните вълни погълнаха телефона, а ненаситната за мъст природа и смъртоносното слънце поглъщаха живота ми.
Никога преди не съм била така... свободна.

Пише ми се

Пише ми се много, говори ми се за много неща. Затова днес ще пиша много. Не напременно в този момент и пост, но ще пиша.
Зациклила съм на една песен и не мога да спра да я слушам. Зациклила съм в един живот и не мога да спра да го живея. Не искам, не мога, не трябва. Айде да спрем дотук. Живее ми се, както ми се слуша и тази песен. И текст ще ви дам, даже и превод. Защото искам да почувствате и да разберете. Не само текста, не само песента, ами и колко е болезнено отсъствието на нещо подобно в живота на човек. Но това си е до късмет. Никак не е до това, което сам си направиш. А може и да е, а аз да не умея да си го правя. Все едно. Песничката е на Eisbrecher- ohne dich. Как се теглят такива неща от нета няма да ви обяснявам, достатъчно пиратска нация сме.

Eisbrecher- Ohne dich(Без теб)

Изгарям за теб
Не мога да дишам без теб
Ти прощаваш, защото обичаш.

Падам за теб
не мога повече да се изправя без теб
Разбираш, защото живееш.

Какво е слънцето без твоята светлина?
Какво е една снимка без твоя лик?

Проклех живота
Опитах сам да живея
Но някак не се получава.

Без теб не мога да бъда свободен
Безкрайно високо да бъда
Без теб съм сам.

Без теб не мога да летя
Без теб да обичам безкрайно
Без теб не мога да съществувам.

Събуждам се за теб
Нищо не чувствам без теб
Ти освобождаваш, ти прощаваш...

Давя се в теб
Чувствам твоят пулс дълбоко в мен
Ти разбираш, защото живееш
Какво е слънцето без твоята светлина?
Какво е една снимка без твоя лик?

Проклех живота
Опитах сам да живея
Но някак не се получава.

Без теб не мога да летя
Без теб да обичам безкрайно
Без теб не мога да съществувам.

Моля се на Бог това никога да не свършва
И твоят огън вечно да ме заслепява
Липсваш ми, броя всяка секунда
Без твоята милост ще загина.