Умора

Умора, безкрайна тегава умора. Но не пролетна, за жалост.
Вече нямам сили, нямам и желание да се боря.
Писна ми.
Цял живот, вечна борба- срещу всичко и всички. Доказвах хиляди пъти, че мога по-добре, доказвах го на родителите си, на приятелите, на себе си.
Вече не вярвам в това.
Не вярвам в нищо, освен в безмислието на всичко.
Вече нищо не ме радва, нищо не ме кара да се усмихвам.
Свободата е само измамна, а сенките на миналото не се разсейват и за момент.
Не вярвам в това, което бях.
Не вярвам в това, което съм.
Не вярвам в бъдещето, не вярвам, че аз ще бъда част от него.
Голяма черна дупка се е отворила в мен и заплашва да ме погълне. Нищо не може да я запълни. Никой не може да разбере какво.
Хората отдавна са престанали да се изслушват помежду си. Те просто се затварят в своите малки светове- сами или по двама. Или просто се изключават от целия свят. Това ме побърква.
Аз престанах да изслушвам хората и да се интересувам от тях. Станах по-егоистична от всякога. Издигнах себе си в култ, но не на нещо величествено, а точно обратното.
Никога нищо не беше достататъчно.

Ще ми се отново да намеря сили в себе си и да продължа да се боря, но вече не виждам смисъл в това. Вече нямам вяра в това.

Искам да знам защо, а отговорът не ме интересува.

Защото няма смисъл.

Да се бориш

да оцеляваш

Накрая пак оставаш сам и уморен.

Не искам и не мога,

а ТРЯБВА...